“Успешният воин е обикновен човек, с фокус като лазер.”
~ Брус Лий
Много е важно да можем да насочваме фокуса си в желаната от нас посока. Това, върху което се фокусираме, е това, което ще живеем. Ако непрекъснато насочваш фокуса си към всичко, което не работи и не се получава в живота ти, съвсем нормално е да се чувстваш ужасно. Ако насочваш фокуса си към неща, които не зависят от теб, нормално е да се чувстваш безпомощен. Ако насочваш фокуса си към решението на проблема, нормално е да го намираш лесно.
Спомням си, че първото нещо, на което ме научиха, когато карах мотор, бе да гледам към излизането от завоя, не към стълба. Ако се чудиш защо виждаш катастрофи в телефонни стълбове или лампи, които са на разстояние над 100 метра, защо от всички тези 100 метра сме уцелили точно този един метър, който не е трябвало, отговорът е, че именно там е бил нашият фокус. Познай какво се случва, когато си казваме „само не стълба“, „само не стълба“?
Направи кратък експеримент, погледни в посока, в която можеш да гледаш надалече, сложи показалеца си на една педя пред очите си и се съсредоточи върху отпечатъка си. След това остави ръката си на същото място и се съсредоточи върху далечната гледка пред теб.
Както сам забеляза, когато фокусът ни е върху нашия отпечатък, всичко друго на заден план е размазано, и обратно, когато се съсредоточим върху гледката в далечината, можем да направим така, че ръката пред нас толкова да избледнее, че дори да не ни пречи.
Видя как можеш много бързо да се променяш, буквално за секунди, да се променяш по най-добрия и оптимален начин за теб.
На мен лично ми се наложи да правя това упражнение още преди 15 години. Много се бях запалил да тренирам с тежести, шест пъти седмично, много тежки тренировки в залата, исках да стана силен, много силен. Мислих си, че знам всичко и не си бях взел треньор, който да ме преведе през процеса, вдигах все по-тежко и по-тежко, докато една прекрасна сутрин се събудих и виждах хиляди черни точки. Изключително много се стреснах и трескаво се опитах да се разбудя, мислих си, че това е някакъв кошмар, но колкото повече се събуждах толкова повече точки се появяваха. Реших пак да си легна с мисълта, че явно нещо съм се преуморил и като се наспя добре, кошмарните черни точки и петна, които ме преследваха, накъдето и да погледна, ще изчезнат. Така и направих, събудих се по обяд, но не бях сам, те бяха отново там.
Спомням си колко много се изплаших и как започнах да разговарям с различни хора, за да разбера какво ми става и как мога да се отърва от това ужасно проклятие. Зрението ми беше отлично и не исках това „черно чудовище“ да присъства в живота ми. Освен че точките бяха хиляди и плуваха навсякъде, имаше и много гъсти струпвания, наподобяващи пердета, които изключително много пречеха на зрението ми. Следващите дни, прекарани във вайкане и оплакване как може да ми се случи такова нещастие, прераснаха в седмици, започнах все по-често да влизам в доста неприятни и депресивни състояния, от които излизах все по-трудно. Най-накрая преборих страха си и отидох на лекар, той ме видя и ми каза, че съм отлепил стъкловидното тяло и на двете си очи от прекалено голямо натоварване и че от сега нататък не трябва да се натоварвам с нищо тежко, или казано по-просто, не трябва да се напъвам. Това бе най-тежката новина за мен, бе ми отнето единственото нещо, в което виждах смисъл тогава – щангите и силовите тренировки. Бях поставен пред избор – щангите или зрението. Това ме вкара в много дълбока депресия, спрях да тренирам, започнах да пия и да пуша трева и цигари. Започнах да бягам от реалността, защото не ми харесваше, чувствах се напълно прокълнат.
Чувствах се ограбен, бяха ми взети нещата, които най-много ценях – зрението и силовите тренировки. Мразех съдбата за това, започнах да вярвам, че животът е мрачен и суров и винаги ти отнема това, което най-много обичаш. Започнах да вярвам, че колкото и да се трудиш, накрая съдбата винаги стоварва най-тежкото наказание и няма какво да се направи. С тези вярвания започнах да привличам като магнит хора като мен, средата ми се промени и вместо с позитивните и енергични спортисти от залата, сега се виждах с пропадналите пиянки и наркомани по градинките. Те имаха доста по-сходно с моето мислене , с тях се чувствах по-добре, защото ме разбираха. Тази дупка продължи около година, за щастие имам прекрасно семейство, което много ми помогна, също така имах прекалено много читави приятели, които се застъпиха за мен и ми подадоха ръка в трудните моменти, за което съм им много благодарен.
Изобщо не беше лесно да изляза от дупката, която сам си бях изкопал, както има една приказка, че това, което си направиш сам, никой друг не може да ти го направи. Това вече го знам от горчив опит, бях построил АДА, сам бях изградил най-ужасното място, живеех там цяла година и е истински късмет, че успях да изляза.
Всичко това се случи, защото не знаех как да управлявам фокуса си.
Не знаех, че мога да го променям, както си искам, не знаех, че аз съм режисьорът и сценаристът в този филм, не знаех, че аз съм главният герой, не знаех много неща.
В момента правя множество силови тренировки с много по-големи тежести от тогава, натоварвам се много повече, защото знам как, имам стратегия и знам как да насочвам фокуса си в посоката, в която искам.
Познай какво друго имам, имам хиляди черни точки, те плуват навсякъде и са мой спътник в живота.
Може би ще попиташ защо не ги оперирам и не ги премахна, отговорът е, че те не ми пречат.
Преди насочвах цялото си внимание, целия си фокус върху тях, както направи ти, когато гледаше показалеца си и цялата гледка отзад се размазваше, сега аз гледам гледката и напълно забравям за „показалеца“, забравям, че хилядите точки съществуват, защото те не са част от фокуса ми.
Оказа се, че не са виновни съдбата, щангите и силовите тренировки, аз просто не съм знаел как да дишам правилно, докато съм изпълнявал упражненията.
Затова сега тренирам с много добри треньори във всичко, с което се захвана, независимо дали ще са щанги или лека атлетика, бойни изкуства или рали коли.
Научих, че ако се учиш сам, имаш за учител глупак, също така научих, че средата е много важна, разбрах, че аз съм средното на петимата души, с които прекавам времето си. Разбрах го много добре, когато бях по цял ден с пияниците и накроманите по пейките.
Но най-важното нещо, което научих, беше да контолирам фокуса си, да го насочвам в желаната от мен посока, да имам стратегия за живот по моите правила.
